Извиваше се тялото ми от неспирни ласки.
Гласът ми стана тих и приглушен.
Герданче от целувки нарисува, тялото ми бавно ти изпи .
Докосваше ме нежно бавно.
С устните нежни пии от мен любовта.
Ръцете ти плавно докараха ме до ръба.
Загубих себе си сега и само твойто име мога да шептя.
Прехавам устните си аз,горя.
Ще се одавя в океана от наслада.
Ще се разлея в твойте ръце.
Докарваш ме до лудост.О обичам те момче.
Сълзи по лицето ми се стичат.
Болката разяжда ме,убива ме дори.
Отиваш си,оставяш ме нали?
Толкова ли съгреших,погледни ме,ще умра не разбираш ли?
Ала ти си тъй студен.
Излизаш,не поглеждаш ни за миг към мен.
Да заслужих го признавам,да ще стисна зъби и ще стана.
Ще посрещна аз смърта си със усмивка.
Не се замислям,не нейскам.
Усмихвам се и продължавам.
Да така ще сторя.Нали това желаеш ти!...
Излизам от живота ти момче,нека на теб да ти тежи.
И посрещнах аз смърта си,посрешнах я с гордо вдигната глава.
Да боли ме неотричам,ала теб болите повече сега,когато ме намери мъртва и видя,колко болка имаше в мен.
Обичах те,а ти не разбра,обичах те а ти не ме пожела.
Сега си сам,нали това си пожела...
Намерих едно огледало и се вгледах плахо в него.
Огледах фигурата си малка,огледах очите, пълни с болка.
Усмихнах се плахо,усмихнах се леко.
Намерих приятел,приятел небесен.Погледнах отново и пак се огледах.
Намерих греха си,от който съм скроена.
Пак се усмихнах и леко въздъхнах.
Погледнах в страни,огледах се плахо.Бях в стая красива,
погледнах леглото, застлано с бяло.
В миг ми хареса и се запътих към него.
Но дръпнах се бързо и тихо проплаках-нали с тебе тука лежахме.Ароматът ти още не беше изчезнал,
ароматът на страст, сякаш зашит към завивките.
Извърнах глава и пак се огледах,не исках, не можех без теб да живея.
Усетихдушата си как пропада в бездна.
Проплаках отново и се обърнах.Вратата отворих,ала в миг се отказах.
Погледнах през рамо, погледнах леглото.Болката бързо обхвана сърцето.
В миг се строполих и силно заплаках.
Защо те изгубих?
Защо не остана?...
Ще ми подариш ли огледало? С две стъкла?
В едното да се гледам сутрин, а в другото - като се появи луна.
В едното да изглеждам живa, истинскa, като смеха.
А в другото да виждам себе си, каквaто съм - сълза.
Ще ми подариш ли огледало, с две стъкла?
В едното да се вижда мойта красота, а в другото - душата и страха.
В едното да има весели очи, а в другото - тъга... Тъга.
Ще ми подариш ли огледало, с две стъкла?
В едното да се виждам, като изгрев слънце, а в другото като нощта.
В едното да изглеждам чиста и добра.
А в другото да бъда груба, безкомпромисна и зла.
Ще ми подариш ли огледало?
С две стъкла!
За да видя, каква съм бил преди и що за човек съм сега!
Тя не беше като другите и това и личеше.
Обичаше мъката и сама си седеше.
Нали е красива,нали е момиче?!
Красивото цвете рядко вирее в тръни кат тези.
Тръни, обрасли,убиващи всичко.
Такава е, знаете,а може би не.
Нали сами се досещате
до какво това ще доведе?
Болка,сълзи,разбити сърца,а може би не?!
Защо ли разказвам ви и само залъгвам?
Та тя е просто момиче с разбито сърце!
Смачкана роза,откъсната рано,от едно глупаво момче.
Използва я дълго-аромата отне й.
Остави и после грубо захвърли.
Открадна душата й- чиста и бяла.
Къса от нея, без да помисли
колко болка с това причини й.
Така я остави,а тя дълго плака,
след години съвзе се,
ала сама си остана.
Това е историята,мили ми хора,
знаете края,аз няма да казвам.
Нали е момиче,а както ви казах,
красивото цвете рядко вирее в тръни кат тези....
Обичам те!-крещя.
Стене моето сърце,
обичайките загубих аз
ума си,полудях.
Обичам те!Шепна нежни
думи в благослов.
Обичам твойте очи,
устните ти,кожата дори.
Името ти,тихо даже и на
сън шептя.
Обичам те!И тези думи
всеки ден изричам.
Тези думи ще крещя.
Обичам те!Дори и в смъртта.
Като тебе друг нещенамеря.
Ти, единствен си в света.
Ти,за миг сърцето ми плени,
за миг света ми промени.
И този миг ще трае вечно.
Този миг ще помня аз.
С мисълта за него ще живея,
за него ще копнея!
* ... дори "Уникални" не е близко до това да ги опише колко са Прекрасни ... 
